Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост.
Който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее.
А комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Твоите буки и дъбове,
твоите шуми гъсти,
и цветята и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща,
и под студа и под снега
живот се захваща.
You are good, my mountain,
you smell of youth,
but you dwell in our hearts
only sorrow and pity.
Whoever looks at you once,
he always regrets
that he cannot under yours
shadows to subside.
And whoever needs it
to leave you already,
he can't, he's still alive,
to forget you.
Your beeches and oaks,
your noises are thick,
and flowers and water,
the lambs are fat,
and peony and herbs
and your cool,
everything, I say, sometimes
as a bullet falls
of the heart that is
always ready
to cry when he sees
new in nature,
when do you see spring
old age sends,
both under the cold and under the snow
life is catching on.