Аз мислех си, че вече съм забравила,
любимите най близките черти,
а те били-били във мене издълбани,
подобно букви във дърво следи.
Но мога ли усмивка да забравя
и малкият към мен отправен жест,
мълчание, мълчанието дето много казва,
тъй нищо не изчезна в мен до днес.
Светът е малък, малък,
хората се срещат,
разменят поглед,
а нещо в тях боли.
И отминават в същност,
нещо се досещат,
а между тях неистов дъжд вали.
Отминалото време не се връща,
било е хубаво, било, ала съдба,
една любов започва друга свършва,
но да вървим усилва се дъжда.
Светът е малък, малък,
хората се срещат,
разменят поглед,
а нещо в тях боли.
И отминават в същност,
нещо се досещат,
а между тях неистов дъжд вали.
I thought I had forgotten,
the favorites most closely related,
and they were-they were carved in me,
similar letters in tree traces.
But can a smile be forgotten
and the little gesture to me,
silence, the silence that many say,
so nothing has vanished in me until today.
The world is small, small,
people meet,
exchanging a look,
something in them hurts.
And they pass in essence,
something is suspected,
but rainy rain between them.
The time passed does not return,
it was good, it was, but fate,
a love begins another ending,
but to go the rain is getting stronger.
The world is small, small,
people meet,
exchanging a look,
something in them hurts.
And they pass in essence,
something is suspected,
but rainy rain between them.